Защо постоянно сме гневни? Как животът ни се превърна в кълбо от нерви?
Все по-често се говори за гняв и агресия. Вече имам усещането, че тази емоция ни заобикаля най-често. Агресията между децата в училище, гневът по улиците, блъскането в превозните средства, грубото и гневно отношение на колегите и накрая домашния тормоз, както между съпрузи така и между родители и деца – навсякъде гняв и агресия.
Какво се случи с живота в днешно време, че успя да отключи най-лошите ни страни? Защо вместо да говорим – викаме? Защо вместо да се караме, се бием? Защо?
Смятам, че виновникът за нашето поведение е ВРЕМЕТО или по-точно липсата на време. Постоянно бързаме – ставаме рано за да прекосим половината град в тъпчене в превозни средства и задръствания. Преди това обаче, трябва да се преведем в приличен външен вид (не, днес външният ни вид трябва да е неотразим ), за да си спестим лошите погледи и коментари на тези около нас. Дано, не сте забравили закуската на децата, контрола по обличането им и даже направо да ги облечем, защото закъсняхме. А, те май, имат въпрос, но вече изпускате автобуса – значи ако обичат да си мълчат и да ви питат довечера. Оставяте ги по училища и детски градини и вече на поредният светофар сте закъснели за работа. Стигате задъхани и все ще се намери някой „мил“ колега, които да отбележи с ироничен глас десетминутното ви закъснение. И ето, вече сме гневни. Разбира се, денят минава в спорове и закачки, а тепърва ни предстои обратния спринт. Опааа, забравих, че на връщане трябва да се напазарува след като си вземем децата и да сготвим нещо за вечеря. Те имаха някакви въпроси още от сутринта, обаче и сега не е момента. Шефът звъни – явно нещо сме пропуснали, ама докато говорим яденето изгоря. Нищо! Това е просто хрупкава коричка. Е, да обаче семейството не я оцени. И да продължим с подреждане след вечерята, пране или гладене, къпане, да помогнем за домашните на децата (поправка – да покрещим за домашните) и …..да си лягаме. Лягаме, но всички са неудовлетворени, а децата ни и днес се чувстват пренебрегнати и трупат гняв и обида в душата си. И вече знаят, че ако не могат да се справят с проблем, трябва да викат и крещят – нали така правим ние – техните родители.
Е, как да не си гневен! Но, в бързането ни, правим гневни децата си. Всяко следващо поколение расте все по-гневно. Те имат нужда да поговорят с нас, а ние да усетим къде е болката им и да им покажем как да я излекуват. Но закъснявахме и не се получи, нито днес, нито утре, а накрая учителката им ще ни викне, защото са се сбили или нещо по-лошо. Какво правим ние – ами най-добре да прехвърлим гнева върху учителите. Те за нищо не стават – така ли ги възпитават тези деца!? А истината всъщност, е някъде там, където го облякохме, нахранихме, но не поговорихме; разкрещяхме се, защото нямахме време и целият ни ден беше гневен. Чувството на вина е голямо състояние – претъпяваш го и се убеждаваш, че си прав, а то се си тлее, докато те изгори.
Не е ли време да поспрем, да се поогледаме и да усмихнем на семейството си; и на онзи идиот, дето мина на червено, защото е много ядосан и важен; и на лелката с четири големи торби, която ви избута и настъпи в автобуса; и на колегата, щото днес е станал накриво; и на целият свят. Нека промяната, започне от нас, пък току-виж сме станали много и сме успели да променим светът на децата ни с по-малко гневни хора.
Няколко съвета за контролиране на гняв и агресия:
- Преди да почнете да крещите, пребройте бавно до 10. Може пък да успеете да се овладеете за това време и да си кажете всичко, но със спокоен тон. Ако не се получава… пробвайте до 50 J
- Дишайте дълбоко! Вдишвайте дълбоко през носа и после бавно издишвайте през устата. Пробвайте, методът е страхотен.
- Сигурно си имате любима песен – изтананикайте си я! Е, може да ви помислят за луда, но по-добре – луда, отколкото истерична. Моята любима песен е:
Ако понякога ти дотежи,
от чужди обиди и чужди лъжи,
ти не замлъквай, ти не тъжи,
тихо и просто наум си кажи:Светът е хубав, светът е чудесен,
светът има нужда от моята песен!
- Обяснете как се чувствате и поискайте помощ. Това е съвет, които Ви предлагам, а аз самата не го мога. Но ако освободите малко време, давайки част от работата на друг, усмивката ще е по-широка.
- Спомнете си, че ако показвате гняв, предизвиквате гняв, а той рано или късно ражда агресия.
И още нещо – да не сте агресивни е супер качество, но не търпете много дълго. Търпението натрупва недоволството в душата и накрая ще избухнете от най-малкото, защото много сте търпели и сте си съсипали нервите. Кажете си несъгласието, но спокойно, защото иначе човекът отсреща изобщо няма да е разбрал, колко много Ви дразни и дълго ще го прави. Съветът ми е от опит.
Усмихвайте се, за да Ви се усмихнат!
